сряда, 18 юни 2014 г.

Зловещи места, обитавани от духове

Къщата на Ридъл

Къщата на Ридъл в Палм Бийч, Флорида първоначално е била погребално бюро. Викторианската къща е разглобена и построена наново в парка Йестрийр Вилидж в Южна Флорида и през 20-те години на миналия век става собственост на Карл Ридъл.
Джозеф, един от бившите работници на Ридъл, се обесил на таванската стая в къщата. От тогава се говори, че той мразел хората и нападал всеки, който влезе в таванското помещение. Други места в къщата също са обитавани от духове и мебелите често сменяли местата си.
 
 
 
Хелтаун

Северната част на окръг Съмит в Охайо е известен с името Хелтаун – Адския град. През 70-те години правителството искало да изсели хората и да събори къщите, а земята да се превърне в национален парк. Тези планове така и не се осъществили, но започнали да се носят легенди.
Независимо дали са базирани на истина или са чиста измислица, легендите за Хелтаун са си страшнички. Ако карате по пътя Станфорд, ще стигнете до задънена улица, кръстена Краят на света. Според почитателите на историите за призраци, ако се задържите там прекалено дълго, ще видите какви ли не неща в гората. Легендата говори за сатанисти, избягал от лудницата пациент, огромна змия, мутанти и какво ли още не. Ако пък се отдалечите от пътя ще стигнете до гробището, където е пълно с призраци и движещи се дървета.
 
 
 Гробището в Стал

Стал в Канзас е малко градче в Бъмфак, окръг Дъглас. На 16км. западно от Лоурънс и на 18км. източно от Топека, градчето се намира насред нищото. Населението на Стал е приблизително 20 души, но нека това не ви заблуждава. Мрака наднича от храстите и сенките.
В началото на 20-ти век две трагедии разтърсват малката общност. Това не е легенда, а факт. Фермер запалил полето си и след като огънят изгаснал открил обгореното тяло на сина си. При втория инцидент изчезнал младеж, който по-късно бил открит обесен на едно дърво. В книгата “Странните САЩ” се казва следното:
“Има гробища из Америка, които не само са обитавани от духове, но навлизат и в кръга на дяволското. Това са места, толкова ужасяващи, че самият Дявол се появява там. Гробището в Стал е едно от тези места.”
Според легендите гробището в Стал е един от седемте входа за Ада. След събарянето на старата църква, много хора отиват нощем да зърнат зловещото място, което е строго охранявано от полицията, особено по Хелоуин и пролетното равноденствие. Гробището е обявено за не свято и дори се говори, че папа Йоан Павел Втори е отказал да премине със самолета си над източен Канзас, когато отива в Колорадо.
 Хълмовете
Лудницата в Атина е прекръстена на Хълмовете, след като става собственост на щата Охайо. Там са били извършени стотици лоботомии и често като причина за състоянието на пациентите са били посочвани мастурбацията и епилепсията.
Атина в Охайо е под номер 13 в списъка с най-обитаваните от духове места в света. Известният престъпник Били Милигън е прекарал години в лудницата. Най-известната история обаче е за 54-годишна жена пациент, която избягала и липсвала 6 седмици. Открита е мъртва в неизползвана килия. Тя била съблякла дрехите си и ги сгънала и сложила внимателно на земята, където в последствие е умряла. Поради разлагането на тялото, на земята все още се вижда има петно на мястото, където е била. Призракът сега обитава изоставената килия.
 
 
Хъмбърстоун и Ла Нория
Тези две изоставени миньорски градчета в Чили наскоро бяха показани в епизод от “Истината” по SyFy. Хъмбърстоун е открит през 1872г. като миньорски град, където бизнесът процъфтявал. След няколко кризи, включително и Голямата депресия, всичко започнало да пропада и в крайна сметка през 1960г. Хъмбърстоун и околните градчета били изоставени.
Според легендата мъртвите от гробището в Ла Нория се събуждали и през нощта и се разхождали наоколо. Градчетата са толкова зловещи, че жителите на близкия град Икуки отказват да ходят там. Независимо дали мъртвите оживяват през нощта, гробовете в действително са открити и в тях се виждат скелетите.
 
 
 
Лудницата Бибери

Лудницата в Бибери е пример за лошото отношение с пациентите. Тя е открита през 1907г. и до 1960г. в нея има над 7000 пациента. Поради жестоките условия и отношение към пациентите, лудницата е затворена и изоставена през 1990г. Най-накрая през 2006г. е съборена, въпреки опасността от разнасяне на азбест.
Ужасяващото в случая не била самата лудница, а отношението към пациентите. По коридорите било пълно с човешки изпражнения, където пациентите често спели. От персоналът били груби и често измъчвали пациентите. Един от психично болните убил и разчленил жена. Тялото й било разпръснато из цялата сграда, а друг пациент си играел със зъбите й. Дори малко преди лудницата да бъде затворена, двама пациенти били освободени и два дни по-късно били открити мъртви в реката.
 
 
Замъкът Лийп

Този ирландски замък може би е най-известното място в списъка и в него се е разиграла ужасна сцена. Въпреки, че е построен от О’Банън в края на 15-ти век, замъкът е превзет от управляващите О’Каръл, на които служели О’Банън. След смъртта на Мулруни О’Карол се зародило жестоко съперничество между двамата братя. Един от тях, който бил свещеник, е убит в собствения си параклис пред очите на семейството си от другия. Сега този параклис е известен като Кървавия параклис, по очевидни причини. Много хора са били държани като затворници и екзекутирани в замъка.
Според легендите много призраци обитават замъка, включително и звяр, наречен Елементал. Той се познавал по миризмата на изгнила плът и сяра. При обновяване на замъка, работници открили тъмница, която имала само една решетка. През нея затворниците били хвърляни и оставяни да умрат. От тъмницата били извадени три колички с човешки останки, а на пода й имало шипове, на които се нанизвали нещастниците.
 
 Пътят Сянката на смъртта
                                                                         
Този път в Ню Джърси криволичи в продължение на 10км. и носи зловещото име Сянката на смъртта. Историята на името му е изгубена, но не и теориите за него. Някои казват, че убийци бродят по пътя и ограбват и убиват хората, които минават по него. Според други пък името му идва от ужасното отмъщение на местните към крадците. Те оставили телата им да висят по дърветата като предупреждение за останалите. Друга легенда говори за три убийства през 20-те и 30-те години. Крадец убил жена с гаечен ключ, жена убила съпруга си и заровила главата и тялото му от двете страни на пътя и Бил Куминс, който бил застрелян и заровен в калта.Трети смятат, че е поради много фатални пътни инциденти. Най-вероятно обаче, причината е в комарите, разнасящи малария, които тероризират местните всяка година и отдалечеността на мястото.
Като оставим на страна името, има и други причини да избягвате пътя. На юг от него се намира безименно езеро, което някои наричат Призрачното езеро. Над него небето било необичайно светло, независимо по кое време на нощта сте там. Що се отнася до името, призраците на крадците от пътя бродят из района.
Един ден през 90-те години, преминаващи хора открили стотици полароидни снимки разпръснати из гората около пътя. На повечето от снимките се виждал телевизор, на който се сменяли каналите, на други пък имало жени, размазани и трудни за разпознаване, които лежали на някакъв метален обект. Местната полиция започнала разследване, но случаят скоро бил забравен.

Музеят на геноцида Тул Сленг
Добре дошли в Пном Пен, Камбоджа, където се намира музеят на геноцида Тул Сленг. Тази гимназия през 1975г. е превърната в затвор, в който били измъчвани и убивани затворници. Повечето от тях били бивши войници и правителствени агенти от режима на Лон Нол.
Призраците на около 17 000 жертви от геноцида Тул Сленд продължават да бродят по коридорите и предизвикват странни случки. Повечето от жертвите били принудени да признаят за престъпления, които не са извършили. Сред убитите е имало също и много американци, французи, новозеландци, австралийци, араби, индийци, пакистанци и виетнамци. Смята се, че са оцелели само 12 души.

Източник: listverse.com



Не съм посещавал нито едно от тези места, но имам желание да го направя.


Понякога призраците не желаят да бъдат обезпокоявани


 Няколко велосипедисти се разхождали из горите на Германия. Областта била източногерманска по време на разделението. Колоездачите, докато обикаляли, стигнали до запустял бункер, обрасъл с треви и храсти. В тази част имало множество такива остатъци от военните години. Към вътрешността на бункера не можело да се влезе, защото входът бил заключен с катинар и затворен със солидна желязна решетка. Младежите намерили начин да разбият катинара, вкарали колелетата и заключили след себе си желязната решетка с велосипедните катинари. Тръгнали към вътрешността, но не след дълго се натъкнали на още една подобна врата, която преодолели по същия начин. Така достигнали до голяма зала. В абсолютна тишина дълбоко под земята, само с джобни фенерчета, момчетата не видели нищо особено, освен една празна стая. Тишината в коридора зад тях рязко била пронизана от звука на стъпки. Малко след това силно издрънчала врата. В ужаса си младежите стояли неподвижно и само очаквали да се случи нещо зловещо. Звуците приближавали и се отдалечавали, но нищо повече не се случвало. След като се посъвзели от уплахата, велосипедистите решили, че така или иначе трябва да направят опит да се махнат от там. Вътрешната врата, която преди малко били затворили след себе си, била широко отворена. Само най-външната решетка, на която били заключени велосипедите, си стояла непокътната. След като се поуспокоили навън, решили да се върнат и да си направят снимки. Тогава станало интересно – на снимките се виждал ясно силуетът на човек, стоящ до снималите се младежи. Това ги накарало след време отново да посетят мястото, но входът бил блокиран от натрупани камъни.

Вероятно, когато велосипедистите са влезли в бункера за първи път, призракът е отворил вратата и се е разхождал нервно насам-натам, докато нетърпеливо изчака натрапниците да си отидат. После е бил при тях, докато са се снимали. Накрая е взел по-категорични мерки срещу нови посетители.


Източник: izvanzemni.com

Влизал съм в бункер и усещането не беше никак хубаво. За щастие (или не) не станах свидетел на някаква аномалия. Единствено тишината беше влудяваща. 


 

Предмети, обладани от духове

От дълбините на времето, от мрака и сенките, историите за призраци съпътстват човечеството. Самите призраци също. Само дето те дебнат в тъмнината и изчакват най-подходящия момент да се появят и да обсебят де що им се изпречи пред очните кухини. Вижте някои от най-стряскащите истории с предмети, обладани от духове:

Куклата Анабел, обладана от лъжлив демон



През 70-те години на миналия век любяща майка купила парцалена кукла за своята дъщеря колежанка. Отрочето много харесало подаръка и го взело със себе си в общежитието. Много скоро странни неща започнали да се случват. Момичето и нейната съквартирантка започнали да намират куклата на странни места, без нито една от тях да я е оставяла там. Освен това попадали на накъсани парчета хартия, детски драсканици. Най-странно от всичко било, когато намерили куклата да седи изправена на краката си...
Изпаткалите от страх момичета се свързали с медиум, който извършвайки наблюдения, установил че куклата е обладана от духа на младо момиче починало в същия апартамент. Духът разказал на медиума, че харесва момичетата и иска да остане с тях, девойките приели и заживели сред свръхестествени шеги и закачки, докато един ден не се появил приятелят на едно от момичетата и не бил нападнат през нощта, отървавайки се с издрани гърди и торс.
След тази кървава случка момичетата се свързали с други екстрасенси - съпрузите Ед и Лорейн Уорън, които установили, че съвсем не става дума за духа на починало момиче, а за лъжлив демон, който се опитвал да се докопа до девойките, подчинявайки ги на волята си. Екстрасенсите поставили куклата в защитен стъклен буркан и я отнесли в музея си, където стои с надпис "особено обладана, не отваряй".

eBay обладана картина, причиняваща болка, писъци и страх

 

 През 2000 година анонимен купувач поръчал от eBay картина на художника Бил Стоунхам, наречена "Ръцете ще му устоят". Сега тази картина претендира да бъде едно от най-силно обсебените произведения на изкуството.
Картината изобразява момче и зловеща кукла, стоящи пред стъклена витрина с отпечатъци от ръце. Творбата е създадена през 1972 година за холивудския актьор Джон Марли. По-късно, преди да се озове в eBay е придобита от женена двойка от Калифорния. В интернет картината е пусната заедно с предупреждението за проблеми свързани с притежанието ѝ.
Според двойката, фигурите от картината се движили, понякога напълно напускайки платното. Всеки, който виждал образите на детето и куклата изпитвал гадене и виене на свят. Малко дете, което погледнало към картината избягало с писъци от стаята. Възрастните пък понякога усещали как невидими ръце ги докосват, бутат и дърпат.
В момента картината е собственост на галерия в Гранд Рапид, собствениците на която се свързали с художника ѝ за коментар. Бил Стоунхам бил изненадан да разбере, че картината му е предмет на паранормално разследване, но споменал, че първите двама човека, които били поканени да я погледнат за коментар починали в рамките на една година след това.


Огледало населявано от духовете на жена и нейното дете

 




 Плантацията Мъртълс е може би една от най-обсебените къщи в САЩ. Тя води началото си от 1796 година, когато е построена върху древно индианско гробище. Според слуховете къщата на Мъртълс е била сцена на най-малко 10 убийства, а паранормалните събития са с почти ежедневен характер.
Една от най-свръхестествените вещи в къщата е огледало, донесено в една от спалните през 1980 година. Посетители твърдят, че взирайки се в огледалото, са забелязвали силуетите на млада жена и дете, а понякога по стъклото оставали следи от детски ръце. Според легендата в тази стая Сара Уудруф и нейното дете били натровени до смърт. Роднините, неспазвайки традицията да закриват огледалата, когато има починал човек, обрекли духовете на двамата вечно да се скитат из паралелния свят, отразяван в огледалото...




Сватбената рокля, която танцува сама

 


 През 1894 година Ана Бейкър, момиче от богата фамилия, се влюбва в добър, но беден работник от фабрика за желязна руда. Бащата не позволява на девойката да се ожени за непородистия си избраник и дори го прокужда от родния им град Алтуна. Разгневена и обидена, Ана никога не се омъжва и завършва живота си през 1914 година като стара мома.
За несъстоялата се сватба, Ана си купила прекрасна булчинска рокля, която никога не използвала... По-късно роклята попаднала в ръцете на друга заможна дама, която я запазила за себе си. Оттам роклята станала притежание на местното историческо дружество, което я изложило в изложбената си зала в стъклен сандък също принадлежал на Ана Бейкър. Когато злочестата булка си отишла от този свят, посетителите на музея често ставали свидетели как роклята, облечена сякаш от невидима жена, танцува своя брачен танц. Най-често това се случвало при пълнолуние, защото под пълна луна щяла да се случи несъстоялата се сватба...





Столове, отпъждащи хората от себе си

  


 Нюпорт, Роуд Айлънд е един от най-старите градове в САЩ. Основан в далечната 1690 година, в началото на 20-ти век градът се превръща в един от най-предпочитаните летни курорти за богатите фамилии на Америка.
Сградите на Нюпорт са известни с много истории за призраци, плод на дългите години съществуване на града. Една от тях е замъкът Белкорт, построен от популярния тогава политик Оливър Белмонт през 1894 година. В сградата има множество документирани случайни на паранормални прояви, но може би най-известни са два стола, обсебени от духове. Посетителите, които сядат на тях, често се оплакват, че изпитват студ и неприятни усещания. Някои дори споменават, че усещат как върху тях е седнал човек, а няколко злощастници дори са били буквално изритани от столовете докато са правили опит да ги възседнат.





Статуетка, която носи смърт на собствениците си

 
 Наричана "Богинята на смъртта" или "Жената от Лемб", статуята е намерена през 1878 година при разкопки в Лемб, Кипър. Находката е датирана около 3500 години пр. Хр.  и се смята, че изобразява божество символ на плодовитостта. Първоначално статуята принадлежала на лорд Елфорд и за всичките 6 години, в която е била негова собственост, всичките 7 члена на семейството му загиват при мистериозни обстоятелства.
Двамата следващи собственици Айвър Манучи и лорд Томпсън-Ноел също загиват заедно с целите си семейства, няколко години след като придобили статуята. 
Следващият собственик сър Алън Бийвърбрук също се разделя с живота си, както и жена му и две от четирите им деца. Другите две оцелели, при все че не вярват в древни проклятия и магии, се чувстват достатъчно наплашени от такава дълга серия смърти и решават да дарят статуята на Кралския Шотландски музей в Единбург, където тя може да се види и до днес.
Малко след като статуята била дарена на музея, уредникът който я приел починал, същата съдба сполетяла и работника, поставил статуята зад стъклената витрина. И макар, че статуята е истински сериен убиец от момента, в който се озовала зад витрината и никой не я е докосвал, може да се разглежда в безопасност.



"Страдащият човек" заснет на видео

 


 Тази страшно изглеждаща картина е прекарала над 25 години скрита на тавана на бабата на Шон Робинсън. Тя винаги е казвала на Робинсън, че картината е зла, а художникът, който я е направил е използвал собствената си кръв, смесена с боя, за да я нарисува, а малко по-късно извършва самоубийство. Възрастната жена често чувала странни звуци и виждала силует на мъж, докато картината била изложена на показ, затова и решила да я заключи на тавана.
Скоро след като Робинсън взел картината в дома си, цялото му семейство започнало да изпитва същите паранормални феномени върху себе си. Синът му бил бутнат по стълбите, жена му била оскубана от невидима ръка. Всички заедно чували тих плач и виждали силуета на неприсъстващ при тях мъж.
Шон Робинсън решава да направи видео на картината докато спи. Резултатът е повече от смущаващ. На кадрите се виждат затръшващи се врати и се чуват странни звуци. След като вижда какво е заснел Робинсън заключва картината в мазето си, но не е заинтересован да я продаде.

  

Прокълнатият стол на смъртта, убиващ седящите на него

 


 През 1702 година осъденият на смърт убиец Томас Бъзби е на път да бъде обесен за престъпленията си. Последното му желание е да изяде последната си храна в любимата си кръчма в Търск, Англия. Когато приключва, той се изправя и казва: "Нека внезапна смърт да покоси всеки, който седне на стола ми!"
Столът престоява в кръчмата векове и собствениците често предизвикват по-дръзките посетители да седнат на стола. През Втората световна война двама летци от близката военновъздушна база сядат на стола и местните разбират, че те никога няма да се завърнат от фронта.
През 1967 година още двама пилота решават да се тестват на стола и загиват блъскайки се в дърво с колата си, веднага след като си тръгват от кръчмата. През 1970 година зидар изпитва съдбата си, сядайки на "горещия" стол, само за да почине още същия следобед, падайки в дупка близо до работното си място. Година по-късно работник загива, падайки със срутил се покрив в деня след като е седял на стола. Дори чистачката в кръчмата, която, спъвайки се, случайно сяда на стола, умира от мозъчен тумор малко след злощастната случка.
Списъкът продължава да набъбва и собственикът решава да заключи стола в мазето. Той обаче продължава да взима жертви. Веднъж снабдителят, който разтоварвал там стока решава да си почине върху злата мебел и загива при автомобилен инцидент същия ден. 
Чак през 1972 година собственикът дарява стола на местния музей. Служителите на който излагат стола овесен нависоко, така че никой да не може да седне на него по грешка. Оттогава никой не е полагал задни части върху му...

Източник: div.bg

Хм... Скоро мисля да правя ремонт на апартамента, в който живея. Дали и аз няма да попадна на обладана мебел? Само времето ще покаже :)

 

четвъртък, 29 май 2014 г.

Кървавата книга

Представям на вашето внимание разказът на Клайв Баркър "Кървавата книга", част от сборника „Кървави книги“ (том 1); „Колибри“, 2012. Приятно четене!


Мъртвите имат магистрали.
Те пресичат пустошта след нашия живот като прецизни железопътни линии на призрачни влакове, въображаеми вагони, които пренасят безспирен поток от безтелесни души. Дрънченето и бумтенето им могат да бъдат доловени в разкъсаната тъкан на света, през пролуките, образувани от жестокостите, насилието и покварата. Товарът им от бродещи мъртъвци може да бъде съзрян, когато сърцето е пред пръсване, и гледки, които е трябвало да останат скрити, внезапно станат видими.
Тези магистрали имат пътепоказатели, мостове и отбивки. Имат бариери и кръстовища.
Тъкмо на кръстовищата, където тълпите от мъртъвци се смесват и разминават, е най-вероятно тази забранена магистрала да проникне в нашия свят. На тези места движението е натоварено и гласовете на мъртвите отекват най-силно. Тук бариерите, които отделят едната реалност от другата, са изтънели от преминаването на безброй крака.
Такова кръстовище на магистралата на мъртвите имаше на „Толингтън Плейс“ № 65. Обикновена, самостоятелна, с нищо незабележима тухлена къща в псевдоджорджиански стил. Стара невзрачна постройка, лишена от някогашното си евтино великолепие, необитаема от десетилетие, а може би и от повече.
Не избилата влага бе прогонила обитателите на № 65, нито плесента в избите или пропадането, отворило пукнатина във фасадата от входните стъпала до стрехите, а шумът от движението. На горния етаж глъчката от онази магистрала никога не спираше. Тя напука мазилката по стените и изкриви носещите греди. Тя разтърсваше прозорците и ги караше да дрънчат. Тя разтърсваше и съзнанието. Къщата на „Толингтън Плейс“ № 65 бе обитавана от духове и никой не можеше да я притежава за дълго, без да полудее.
Някога в тази постройка се бе разиграла ужасна трагедия. Никой не знаеше кога, нито какво точно се е случило. Но дори и необученият наблюдател усещаше потискащата атмосфера в къщата, особено на горния етаж. Във въздуха на № 65 витаеха спомени и обещание за кръв – миризма, която нахлуваше в носа и караше и най-здравия стомах да се преобърне. В сградата и околностите й не се въдеха гризачи, отбягваха я птиците и дори мухите. В кухнята й не пъплеха мокрици, на тавана й не гнездяха скорци. Каквато и жестокост да бе извършена в къщата, тя я беше разпорила така, както нож разпаря рибешки корем и през този разрез, през тази рана в тъканта на света мъртвите надничаха и говореха.
Или поне такава бе мълвата...

* * *

Проучването на „Толингтън Плейс“ № 65 продължаваше вече трета седмица. Три седмици на безпрецедентен успех в областта на паранормалното. С помощта на един новак в тази сфера, двадесетгодишния Саймън Макнийл в ролята на медиум, факултетът по парапсихология на Есекския университет бе събрал неопровержими доказателства за живота след смъртта.
В най-горната стая на къщата, едно клаустрофобично помещение с размерите на коридор, младият Макнийл изглежда бе успял да призове мъртвите и по негова молба те бяха оставили изобилни доказателства за посещението си, като се бяха разписали със сто различни почерка по бледожълтите стени. Очевидно бяха написали всичко, за което са се сетили в момента. Имената си, разбира се, както и датите на раждането и смъртта. Откъслечни спомени и благопожелания за живите потомци, странни, загадъчни фрази, които намекваха за настоящите им страдания и за тъга по изгубените радости. Някои от почерците бяха ъгловати и грозни, други изящни и женствени. Имаше неприлични рисунки и недовършени вицове, а до тях – романтични стихове. Неумело нарисувана роза. Игра на морски шах. Списък с покупки.
Известни личности се бяха разписали на тази стена на плача – Мусолини, Джон Ленън и Джанис Джоплин, – а редом с великите имаше и обикновени, забравени хора. Това беше проверка на мъртвите и броят им растеше от ден на ден, сякаш мълвата за нея се разпространяваше сред племената от изгубени и ги примамваше да напуснат тишината, за да засвидетелстват свещеното си присъствие в тази гола стая.

* * *

След като цял живот бе проучвала парапсихични явления, доктор Флореску бе свикнала с неуспехите. Беше се чувствала почти комфортно в увереността си, че никога няма да получи желаните доказателства. Сега, когато бе постигнала такъв внезапен и забележителен успех, тя бе едновременно развълнувана и объркана.
Седеше, както всеки ден през тези три невероятни седмици, в оперативната стая на междинния етаж, точно под стаята с надписите, и слушаше силните шумове над главата си с нещо подобно на страхопочитание, сякаш не можеше да повярва, че й е било позволено да стане свидетел на това чудо. И преди бе имало откъслечни звуци, неясни намеци за гласове от един друг свят, но сега той за пръв път настояваше да бъде чут.
Шумовете на горния етаж секнаха.
Мери си погледна часовника – шест и седемнадесет вечерта.
Поради някаква причина, известна само на посетителите, контактите с тях винаги прекъсваха малко след шест.
Щеше да изчака до и половина и да се качи горе. Какво ли я очакваше днес? Кой беше посетил този път невзрачната стаичка, за да остави своя знак?
– Да приготвя ли камерите? – попита нейният асистент Рег Фулър.
– Ако обичаш – промърмори тя, разсеяна от мисли за предстоящото.
– Какво ли ни очаква днес?
– Ще му дадем още десет минути.
– Разбира се.
На горния етаж Макнийл се бе отпуснал в ъгъла на стаята и гледаше октомврийското слънце през малкия прозорец. Чувстваше се изолиран и самотен на това проклето място, но въпреки това се усмихваше вътрешно с онази топла, жизнерадостна усмивка, която разтапяше и най-строгите академични сърца. Особено сърцето на доктор Флореску – о, да, жената беше влюбена в усмивката, в очите му, в унесения вид, който си придаваше пред нея.
Беше хубава игра.
Наистина, започна като игра. Сега Саймън знаеше, че залозите са се вдигнали; това, което в началото стартира като подобие на тест с детектора на лъжата, се бе превърнало в много сериозно състезание – Макнийл срещу Истината. Истината беше проста – той бе измамник. Драскаше всичките „призрачни надписи“ по стената с парченца графит, които криеше под езика си; тропаше, блъскаше и викаше само за забавление, а непознатите имена – ха-ха, самата мисъл за тях го разсмиваше – вземаше от телефонния указател.
Да, страхотна игра.
Тя му обещаваше толкова много, изкушаваше го със слава, окуражаваше всяка измислена от него лъжа. Обещания за богатство, за телевизионни изяви под звуците на аплодисменти, за възхищение, каквото не познаваше. От него се искаше само да покаже, че призраците съществуват.
Усмихна се отново с познатата усмивка. Тя го наричаше свой Посредник – невинен преносител на послания. Скоро щеше да се качи при него, да впие поглед в тялото му и да заговори почти разплакана, развълнувана от новите имена и безсмислици, надраскани по стената.
Харесваше му как тя гледа голата му плът, като се преструва, че не забелязва голотата му. По време на сеансите той оставаше само по слипове, за да не събуди подозрения, че използва помощни средства. Каква нелепа предпазна мярка. Всичко, от което имаше нужда, бяха графитите под езика и достатъчно енергия, за да буйства и крещи из стаята в продължение на половин час.
Потеше се. Вдлъбнатината между гърдите му беше влажна от пот, косата лепнеше по бледото му чело. Днес се беше потрудил здраво – искаше час по-скоро да се измъкне от стаята, да се измие, да се порадва на възхищението. Посредникът мушна ръка в гащетата си и започна лениво да си играе със себе си. Някъде в помещението имаше муха или мухи. По това време на годината мухи няма, но той ги чуваше да жужат наблизо. Блъскаха се в прозореца или летяха около електрическата крушка. Чуваше тихите им бръмчащи гласове, но не им обръщаше внимание, погълнат от мисли за играта и от удоволствието да мастурбира.
А как жужаха тези тънички гласчета, как жужаха, пееха и се оплакваха. Как само се оплакваха.
Мери Флореску барабанеше с пръсти по масата. Днес брачната й халка беше хлабава – усещаше как се движи в ритъм с барабаненето. Понякога беше стегната, а понякога хлабава – една от мистериите, върху които никога не се замисляше, а приемаше за даденост. Всъщност днес беше много хлабава – почти готова да падне. В съзнанието й изплува лицето на Алан. Скъпото лице на Алан. Замисли се за него през отвора на брачната халка, сякаш през тунел. Такава ли е била смъртта му – понесъл се е към тъмнината по някакъв тунел? Тя придвижи халката нагоре по пръста си. Стори й се, че долавя възкиселия вкус на метала през върховете на палеца и показалеца си. Усещането беше любопитно, някаква илюзия.
Замисли се за момчето, за да прогони горчивината. Лицето му се появи лесно, веднага нахлу в съзнанието й, а с него усмивката и невзрачната му, още момчешка фигура. Наистина, приличаше на момиче – закръглеността му, очарователната прозрачност на кожата, невинността.
Пръстите й все още бяха върху халката и възкиселия вкус се засилваше. Вдигна поглед. Фулър подготвяше апаратурата. Около оплешивяващата му глава проблясваше трептящ ореол от бледозелена светлина...
Внезапно й се зави свят.
Фулър не видя и не чу нищо. Беше навел глава, погълнат от работата си. Мери продължаваше да го гледа, наблюдаваше ореола и усещаше как в нея се пробуждат нови усещания, как преминават през тялото й. Изведнъж въздухът сякаш оживя; самите молекули на кислорода, водорода и азота я притиснаха в прегръдка. Ореолът около главата на Фулър се разшири, сля се със сиянието, което се бе появило около всеки предмет в стаята. Неестественото усещане в пръстите й също се разшири. Видя цвета на дъха си, когато издишваше – розово-оранжев проблясък в оживелия въздух. И чу съвсем ясно гласа на бюрото, зад което седеше – тихото ръмжене на неговото солидно присъствие.
Светът се разтваряше – караше сетивата й да изпадат в екстаз и объркваше функциите им. Изведнъж започна да възприема света като система – не политическа или религиозна, а система от усещания, която се разпростираше от живата плът към инертната дървесина на бюрото и към старото злато на брачната й халка.
И по-нататък. Отвъд дървесината, отвъд златото. Пролуката, водеща към магистралата, се отвори. В главата й зазвучаха гласове, които не излизаха от живи устни.
Тя вдигна поглед или по-скоро някаква сила изви рязко главата й назад и откри, че се взира в тавана. Беше покрит с червеи. Не, това е абсурд! И все пак й се стори жив – пулсиращ, танцуващ, гъмжащ от живот.
А през тавана съзря момчето. Седеше на пода с издут член в ръка. И неговата глава беше отметната назад. Беше погълнато от екстаза си също като нея. С новото си зрение тя видя светлината, която изпълваше тялото му и пулсираше около него – и проследи страстта, завладяла вътрешностите и омекналата му от удоволствие глава.
Видя и още нещо – лъжата в него, отсъствието на сила там, където бе смятала, че има нещо удивително. Момчето не притежаваше дарбата да контактува с духове и никога не я бе притежавало, видя го съвсем ясно. Това беше един малък лъжец, момче-лъжец, сладък лъжец с бяла кожа, лишен от състраданието или мъдростта да проумее какво се е осмелил да стори.
Вече бе сторено. Лъжите бяха изречени, триковете бяха изиграни и хората от магистралата, вкиснати, че са били измамени и направени за смях, бучаха пред пролуката в стената, като настояваха за удовлетворение.
Тя бе отворила тази пролука; беше я напипала неволно, беше я разчовъркала и разширила малко по малко. Получи се благодарение на желанието й към момчето – непрекъснатите й мисли за него, объркването, страстта и отвращението към тази страст бяха разширили процепа. От всички сили, които правеха системата видима, любовта, нейната посестрима страстта и тяхната посестрима загубата бяха най-могъщи. А тя въплъщаваше и трите. Обичаща, изпълнена с копнеж и напълно наясно с невъзможността и на двете. Завладяна от агонията на чувства, които игнорираше, защото вярваше, че обича момчето единствено като свой Посредник.
Не беше вярно! Не! Тя го искаше, желаеше го в момента, копнееше да го усети вътре в себе си. Само че беше твърде късно. Хората от магистралата не можеха да бъдат игнорирани повече – те настояваха, да, настояваха да се доберат до малкия измамник.
Беше безсилна да им попречи. Само ахна от ужас, щом видя магистралата да се разгръща пред нея, защото разбра, че това не е обикновено кръстовище.
Фулър чу звука.
– Доктор Флореску? – Той вдигна очи от апаратурата и лицето му – обляно със синя светлина, която тя виждаше с ъгълчето на окото си – придоби въпросително изражение. – Казахте ли нещо?
Тя мислеше със свит стомах как ще свърши всичко.
Безплътните лица на мъртвите се виждаха съвсем ясно. Долавяше дълбочината на тяхното страдание и съчувстваше на желанието им да бъдат чути.
Нямаше никакво съмнение, че магистралите, които се пресичаха на „Толингтън Плейс“, не бяха обикновени пътни артерии. Пред очите й не преминаваше щастлива, безгрижна процесия от обикновени мъртъвци. Не, през тази къща минаваше път, по който се движеха само жертви и извършители на насилствени актове. Мъже, жени и деца, загинали в невъобразими страдания, които помнеха последните си мигове. Погледите им говореха красноречиво за страданията, които са преживели, по призрачните им тела още имаше белези от смъртоносни рани. А сред жертвите най-спокойно се разхождаха техните убийци и мъчители. Тези чудовища, тези безумни кръвопийци с размътени съзнания надничаха в света – невъзможни същества, неописуеми, забранени издънки на човешкия род, виещи и кряскащи безсмислици.
Момчето на горния етаж най-сетне усети присъствието им. Тя видя как то се извръща в тихата стая, как осъзнава, че гласовете, които чува, не са жужене на мухи, а оплакванията не са жалване на насекоми. Момчето внезапно разбра, че обитава съвсем малко късче от света и че останалата част от него – Третият, Четвъртият и Петият свят – се притиска към легналото му по гръб тяло, гладна и неизбежна. Тя подуши и вкуси паниката, която се изписа на лицето му. Да, вкуси момчето, както винаги бе копняла, но не чрез целувка, а чрез нарастващия му страх. Той я изпълни – и съчувствието й бе пълно. Уплашеният поглед беше неин колкото и негов – от пресъхналите им гърла се изтръгна една и съща хриплива дума:
– Моля...
Която всяко дете научава.
– Моля...
Която печели подаръци и внимание.
– Моля...
Която дори мъртвите, разбира се, дори мъртвите би трябвало да знаят и зачитат.
– Моля...
Днес нямаше да има милост, тя знаеше това. Тези отчаяни призраци бяха бродили по магистралата цяла вечност, носейки със себе си раните и безумието, които ги бяха убили. Бяха станали жертва на лекомислието и нахалството на момчето, на неговите глупост и измама, които бяха превърнали страданията им в игра. Сега искаха да кажат истината.
Фулър я наблюдаваше съсредоточено, а лицето му плуваше в море от пулсираща оранжева светлина. Тя усети ръцете му върху кожата си. Имаха вкус на оцет.
– Добре ли сте? – попита я той. Дъхът му беше като желязо.
Тя поклати глава.
Не, не беше добре, нищо не беше добре.
Пролуката се разширяваше с всяка секунда и през нея се виждаше друго небе – тъмносивото небе, прихлупило магистралата. То бе надвиснало над самата реалност на къщата.
– Моля – каза тя и вдигна очи към разсейващата се материя на тавана.
По-широка. По-широка...
Крехкият свят, в който живееше, беше разпънат до скъсване.
Изведнъж се разкъса, като язовирна стена, и черните води заляха стаята.
Фулър разбра, че нещо не е наред (внезапният му страх промени цвета на аурата му), но не можеше да проумее какво. Тя усети тръпките по гръбнака му, видя обърканите му мисли.
– Какво става? – попита той. Във въпроса му имаше такъв патос, че я напуши смях.
Каната за вода в стаята на горния етаж се счупи.
Фулър пусна Мери и хукна към изхода. Вратата започна да се тресе, още преди той да стигне до нея, сякаш всички обитатели на ада я блъскаха от другата страна. Дръжката заподскача нагоре-надолу. Боята се изду на мехури. Ключът се нажежи до червено.
Фулър се обърна към доктор Флореску, която още седеше в гротескната си поза, с отметната назад глава и облещени очи.
Той посегна към дръжката, но вратата се отвори, преди да я докосне. Коридорът отвън бе изчезнал. На мястото му се простираше безкрайната магистрала, чак до хоризонта. Гледката уби моментално Фулър. Мозъкът му не беше достатъчно силен, за да възприеме панорамата – не можа да понесе натоварването, което премина през всеки негов нерв. Сърцето му спря; организмът му се разбунтува; пикочният му мехур се изпразни; червата му се изпразниха; крайниците му потръпнаха конвулсивно и поддадоха. Докато се свличаше на пода, лицето му се покри с мехури като боята на вратата, а трупът му заподскача като дръжката. Той вече беше инертна маса, подходяща за това унижение колкото парче дърво или стомана.
Някъде на изток душата му се присъедини към магистралата на ранените и пое към кръстовището, на което бе напуснала тялото му само преди миг.
Мери Флореску разбра, че е останала сама. На горния етаж чудесното момче, нейният красив малък лъжец, се гърчеше и пищеше, защото отмъстителните ръце на мъртвите бяха сграбчили свежата му кожа. Тя знаеше какви са намеренията им, виждаше ги в очите им – в тях нямаше нищо ново. Това мъчение беше традиция. Щяха да го използват, за да запишат историите си. Той щеше да е техен слуга, тяхна книга, носител на автобиографиите им. Кървава книга. Книга, направена от кръв. Книга, написана с кръв. Тя се замисли за гримоарите, направени от мъртва човешка кожа – беше ги разглеждала, докосвала. Замисли се и за татуировките, които бе виждала – някои гротескни и уродливи, други – послания по адрес на майките върху гърбовете на голи до кръста общи работници. Да напишеш кървава книга не беше нещо ново.
Но да го направиш върху такава кожа, върху такава блестяща кожа – о, боже, това беше престъпление. Макнийл изкрещя, когато парчетата от счупената кана се забиха като игли в плътта му и започнаха да я раздират. Мери усети агонията му, сякаш беше нейна – не беше толкова ужасно.
Но той крещеше. И се бореше, като обсипваше нападателите си с ругатни. Те не му обръщаха внимание. Трупаха се около него, глухи за всякакви молби и молитви, и си вършеха работата с ентусиазма на същества, които са били принудени да мълчат твърде дълго. Мери слушаше как гласът и молбите му постепенно отслабват и се мъчеше да раздвижи натежалите си от страх крайници. Нещо й подсказваше, че трябва да се качи в стаята. Каквото и да имаше от другата страна на вратата или стълбите – момчето се нуждаеше от нея и това бе достатъчно.
Изправи се и почувства как косата й се завихря нагоре, как се извива и разклаща като змиите върху главата на Горгона Медуза. Реалността заплува пред очите й, подът под краката й почти изчезна. Дъските на къщата избледняха като призраци, а под тях се надигна кипящ мрак, който заплашваше да я погълне. Тя погледна към вратата и усети, че е завладяна от летаргия, с която й бе трудно да се бори.




 Очевидно не искаха да се качва горе. „Може би, помисли си тя, се страхуват поне мъничко от мен.“ Мисълта й вдъхна решителност – защо им е да се опитват да я плашат, ако самото й присъствие, отворило тази дупка в тъканта на света, вече не представлява заплаха за тях?
Покритата с мехури врата беше отворена. Отвъд нея реалността на къщата бе изместена напълно от виещия хаос на магистралата. Тя прекрачи прага и се съсредоточи върху краката си, които все още стъпваха върху твърда повърхност, макар очите й да не я виждаха. Небето над главата й беше берлинско синьо, магистралата беше широка и ветровита, препълнена с мъртъвци. Тя си запробива път през тях, сякаш вървеше през тълпа от живи хора, без да обръща внимание на глупавите им, озадачени лица, които я гледаха злобно.
Вече нямаше „Моля“. Мълчеше, пристъпваше напред със стиснати зъби и присвити очи, като се опитваше да намери с крака твърдите, реални стълби. Когато стигна до тях, се спъна и от тълпата се разнесе вой. Така и не разбра дали се присмиват на непохватността й или това беше предупреждение, че е стигнала твърде далеч.
Първо стъпало. Второ стъпало. Трето стъпало.
Дърпаха я във всички посоки, но въпреки това, малко по малко, надделяваше над тълпата. Вече виждаше вратата на стаята, а през нея малкия лъжец, който лежеше на пода, заобиколен от своите нападатели. Гащите му бяха смъкнати до глезените – сякаш наблюдаваше изнасилване. Той вече не крещеше, но очите му бяха изцъклени от болка и ужас. Поне бе жив. Естествената устойчивост на младежкия му ум му бе помогнала да издържи на спектакъла, който се разиграваше пред очите му.
Внезапно главата му се извърна и той погледна през вратата право към нея. Способностите му бяха станали истински под въздействието на екстремната ситуация; бяха много по-слаби от тези на Мери, но достатъчни, за да осъществи контакт с нея. Погледите им се срещнаха. В морето от синя тъмнина, заобиколено от една цивилизация, която не познаваха и не разбираха, живите им сърца се събраха и сляха.
– Съжалявам – каза тихо той. Безкрайно жалостиво. – Съжалявам. Съжалявам.
Извърна очи, откъсна поглед от нейния.
Беше сигурна, че е стигнала почти до върха на стълбището, въпреки че краката й видимо стъпваха във въздуха, а над, под и навсякъде около нея имаше лица на мъртви пътешественици. И все пак тя виждаше, макар и много слабо, контурите на вратата, дъските и гредите на стаята, в която лежеше Саймън. Вече беше целият в кръв, от главата до петите. Различаваше и знаците, йероглифите на страданието, които покриваха всеки сантиметър от торса, лицето и крайниците му. От време на време образът се фокусираше и тя виждаше тялото му в празната стая, слънцето през прозореца и счупената кана на пода. В следващия миг концентрацията й отслабваше и невидимият свят ставаше видим, Саймън увисваше във въздуха, а те пишеха по него от всички страни, скубеха космите по главата и тялото му, за да разчистят страницата, и пишеха под мишниците му, по клепачите, по гениталиите, в цепката на задника му, по ходилата.
Общото между двете гледки бяха раните. Независимо дали го виждаше заобиколен от автори или сам в стаята, Саймън не спираше да кърви.
Стигна до вратата. Треперещата й ръка се протегна да докосне твърдата, реална дръжка и тя се съсредоточи, помъчи се да я види ясно. Видя само някакъв призрачен образ, но и той й бе достатъчен. Стисна дръжката, натисна я и отвори рязко.
Той бе там, точно пред нея. Разделяха ги два-три метра, населен с призраци въздух. Очите им се срещнаха пак и те размениха поглед, еднакво красноречив и в света на живите, и в света на мъртвите. В него имаше състрадание, имаше и любов. Измислиците се разпаднаха, лъжите станаха на прах. Този път усмивката на момчето не беше престорена – нейната също.
Уплашени от този поглед, мъртвите извърнаха глави. Лицата им се изопнаха, сякаш някой опъваше кожата върху костта, плътта им потъмня като синина, гласовете им се нажалиха в очакване на поражението. Тя посегна да го докосне, вече не й се налагаше да се бори с пълчищата мъртъвци – те се отдръпваха от жертвата си на всички страни, като мъртви мухи, падащи от стъклото на прозорец.
Докосна го леко по лицето. Докосването беше благословия. Очите му се наляха със сълзи, които потекоха по нарязаните му страни, смесвайки се с кръвта.
Сега мъртвите нямаха гласове, нямаха дори усти. Бяха изгубени на магистралата, злонамерените им намерения бяха осуетени.
Малко по малко стаята започна да възвръща нормалния си облик. Дъските под ридаещото тяло на момчето станаха видими – всеки гвоздей, всяко петно. Прозорците също – и сумрачната улица зад тях, пълна с детска глъчка. Магистралата бе изчезнала напълно от погледа на живите. Пътниците й бяха обърнали лица към мрака и бяха потънали в забвение; в реалния свят останаха само знаците и талисманите им.
На площадката на средния етаж на „Толингтън Плейс“ № 65 мъртвите, които пресичаха кръстовището на магистралата, стъпваха небрежно по димящото, покрито с мехури тяло на Рег Фулър. Накрая неговата собствена душа се озова сред тълпата и погледна надолу към плътта, която някога бе обитавала, сетне трафикът я повлече към очакващата я участ.
В притъмнялата стая на горния етаж Мери Флореску бе коленичила до Макнийл и го галеше по сплъстената от кръв коса. Тя не искаше да напусне къщата, за да повика помощ, докато не се увери, че мъчителите му няма да се завърнат. Вече не се чуваха никакви звуци, освен рева на реактивен самолет, който пътуваше през стратосферата към утрото. Дишането на момчето беше станало спокойно и равномерно. Около него нямаше ореол от светлина. Всичките й сетива отново функционираха нормално. Зрение. Слух. Усещане.
Усещане.
Докосна го така, както никога преди не се бе осмелявала – прокара връхчетата на пръстите си леко, съвсем леко по разранената му кожа, като сляпа жена, която чете брайлово писмо. По всеки милиметър от тялото му имаше миниатюрни думи, изписани от множество ръце. Дори през кръвта усети педантичността, с която бяха издълбани в плътта му. И успя да разчете една фраза на мъждивата светлина. Това беше доказателство, неподлежащо на съмнение и й се прииска, боже, как й се прииска да не бе попадала на него. И все пак, след цял живот в очакване, то бе тук – откровението за живота отвъд плътта, написано върху плът.
Момчето щеше да оживее, беше очевидно. Кръвта вече се съсирваше, а безбройните рани зарастваха. В крайна сметка то бе здраво и силно – нямаше да му останат сериозни физически увреждания. Разбира се, повече нямаше да бъде красиво. От сега нататък в най-добрия случай щеше да бъде обект на любопитство, а в най-лошия – на ужас и отвращение. Но тя щеше да го защитава и малко по малко то щеше да се научи да я разбира и да й се доверява. Сърцата им бяха свързани завинаги.
А след време, когато думите по тялото му се превърнеха в белези, тя щеше да ги разчете. Да проследи – с безкрайна любов и търпение – историите, които мъртвите бяха разказали върху него.
Приказката върху корема му, написана с красив наклонен почерк. Изящния елегантен надпис по лицето и скалпа му. Разказите по гърба, пищялите и ръцете му.
Щеше да ги прочете всичките и да ги разгласи до последната лъщяща под нежните й пръсти сричка, така че светът да узнае историите на мъртвите.
Саймън беше Кървава книга, а тя нейният единствен преводач.
Когато мракът се спусна, Мери прекъсна бдението си и го изведе гол в утешителната нощ.

* * *

Пред вас са разказите от Кървавата книга. Четете, ако това ви се нрави, и се учете.
Те са карта на тъмната магистрала, която продължава отвъд живота към непознати места. Малцина ще бъдат принудени да поемат по нея. Повечето ще крачат спокойно по осветени от лампи улици, ще напуснат живота с молитви и грижа. Но малцина, малцина избрани, ще преживеят нещо ужасно, което ще ги изпрати на магистралата на прокълнатите.
Така че четете. Четете и се учете.
По-добре да сте готови за най-лошото и да се научите да вървите, преди да изпуснете сетния си дъх.


Край

понеделник, 29 октомври 2012 г.

"Ню Йорк Таймс" със специално намаление




Здравейте,
 
Представям ви разказът на Стивън Кинг "Ню Йорк Таймс със специално намаление", част от сборника "Малко след залеза" ("Плеяда", 2009г.). Приятно четене!
.......................................................................................................................................

                                                            "НЮ ЙОРК ТАЙМС" СЪС СПЕЦИАЛНО НАМАЛЕНИЕ




     Тя е под душа, когато звънва телефонът, и въпреки че къщата е пълна с роднини (чува ги как говорят на долния етаж и започва да си мисли, че никога няма да си тръгнат), никой не вдига слушалката. Телефонният секретар също не се включи, макар че Джеймс го беше програмирал да се включва след петото позвъняване.
      Ан се приближава до нощното шкафче, загърната в хавлия, а мокрите й коси са полепнали неприятно по тила и голите й рамене. Вдига слушалката, промърморва "ало" и изведнъж той я назовава по име. Джеймс. Прекарали са заедно трийсет години и една дума й е напълно достатъчна. Той и казва "Ани" като никой друг и винаги е било така.
     В първия момент не може да говори и даже да диша. Тъкмо е издишала, когато чува гласа му, и има чувството, че дробовете й са сплеснати като лист хартия. Когато повтаря името й (с необичайна за него неувереност), силата напуска нозете й. Те се превръщат в пясък и тя присяда на леглото, хавлията пада и все още влажният й от банята задник намокря чаршафа под нея. Ако леглото не беше зад нея, щеше да седне направо на пода.
     Зъбите й изтракват и ритъмът на дишането й се възстановява.
     -  Джеймс? Къде си? Какво точно се случи?  -  Ако това бе нормалният й глас, навярно щеше да прозвучи леко заядливо, като майка, гълчаща непослушния си дванайсетгодишен хлапак, който отново е закъснял за вечеря, ала сега тонът и наподобява изплашено блееле. Все пак роднините на долния етаж обсъждат подробностите по погребението му.
     Джеймс се засмива и това я озадачава още повече.
     - Добре, ще ти кажа - Заявава той. - Не знам точно къде съм.
     Първата мисъл в обърканото й съзнание е, че е изпуснал самолета в Лондон, макар че й се беше обадил от "Хийтроу" преди полета. После й хрумва нещо друго  -  въпреки, че в "Таймс" и по телевизията твърдяха, че никой не е оцелял, все пак един човек се бе спасил. Съпругът й бе изпълзял от пламтящите отломки на самолета (и от горящите етажи на жилищния блок, където се не врязла машината; не забравяйте, че двайсет и четиримата от загиналите са се намирали в сградата и броят им навярно щеше да се увеличи, докато светът се сблъска със следващата трагедия) и междувременно се бе скитал из Бруклин в състояние на шок.
     - Джими, добре ли си? Имаш ли... имаш ли изгаряния?  -  Предположение, което я връхлита след въпроса, пада като тежка книга върху босия й крак и тя заплаква. - В болница ли си?
     - Успокой се - прошепва той и до болка познатата й нежност, която струи от гласа му - както и до болка познатата думичка, отломка от семейния им живот, - я карат да заплаче още по-силно. - Успокой се, скъпа.
     - Нищо не разбирам!
     - Добре съм - казва той. - Като повечето от нас.
     - Повечето? И други ли има?
     - За разлика от пилота - добавя Джеймс, пренебрегвайки въпроса й. - Той не е добре. Или май е вторият пилот. Не спира да крещи: "Падаме, нямаме никаква мощност, о, Господи!" Както и: "Не съм виновен аз, дано не ме обвинят за станалото."
     По тялото й пробягват вледеняващи тръпки.
     - Кой се обажда всъщност? Защо ме плашиш? Изгубих мъжа си, копеле!
     - Скъпа...
     - Не ме наричай така! - От едната й ноздра изскача прозрачен сопол. Тя го избърсва с опакото на дланта си и го захвърля встрани - нещо, което не е правила от детството си. - Чуй ме, господинчо, ей сега ще набера "звездичка шейсет и девет" и ченгетата ще дойдат да ти натупат задника... твоя тъп, безчувствен задник...
     Замлъква, защото не е в състояние да продължи. Това е неговият глас. Не можеше да го отрече. И фактът, че докато телефонът звънеше, никой не го вдигна (и секретарят не се включи), загатваше. че обаждането бе предназначено именно за нея. И това" успокой се, скъпа"... досущ като в онази стара песен на Карл Пъркинс.
     Той също мълчи, сякаш за да й даде възможност да осмисли всичко това. Накрая, когато вече е готова да каже нещо, в слушалката се разнася монотонен сигнал: "Биип."
     - Джеймс? Джими? Още ли си там?
     - Да, но не мога да говоря дълго. Опитвах се да се свържа с теб, докато падахме, и предполагам, че това е единствената причина, поради която си говорим в момента. Другите също се опитваха - нали знаеш, че вече няма човек без мобилен телефон, но без особен успех. - Отново този сигнал. - Само че сега батерията на телефона ми е на последни издихания.
     - Джими, знаеше ли? - Тази мисъл беше най-ярката и в продължение на две безкрайни минути най-ужасното за нея беше, че  може да е знаел.Другите хора си представяха обгорели тела, откъснати глави с озъбени гримаси и даже ловки мародери, прибиращи венчалните халки и диамантените обици на умрелите, ала онова, което лишаваше Ани Дрискол от сън, беше образът на Джими, който гледа през илюминатора на самолета как улиците, автомобилите и кафявите жилищни сгради на Бруклин се приближават с неумолима скорост. Кислородните маски се поклащат като трупове на дребни жълтеникави животинки, вратичките на багажните отделения зейват, вещите на пътниците се разпиляват на всички страни и нечия самобръсначка се търкаля бясно по наклонената пътечка между седалките.
     - Знаеше ли, че падате?
     - Честно казано, не - отвръща той. - Отначало всичко изглеждаше нормално и продължи така почти до самия край, може би без последните трийсет секунди.Не мога да кажа със сигурност, понеже при подобни ситуации е трудно да се ориентираш във времето, както винаги съм смятал.
     "При подобни ситуации." И още по-показателното: "Както винаги съм смятал." Сякаш е бил на борда на десетина разбили се бойнг-767.
     - Както и да е - продължава той, - звънях ти, за да ти кажа, че ще се прибера по-рано, така че да изриташ от леглото младежа от "Федерал Експрес", преди да съм го заварил у дома.
     Абсурдната й връзка с куриер от "Федерал Експрес" беше шега, с която се забавляваха от години. Тя отново заплаква. В следващия момента мобилният му телефон издава поредното си монотонно "бийп", сякаш я смъмря за реакцията й.
     - Мисля, че умрях секунда или две преди телефонът да звънне за пръв път. Предполагам, че поради тази причина успях да се свържа с теб. Всеки момент обаче батерията ще ритне камбанката.
     Той се засмива, сякаш е казал нещо смешно. А може би е точно така. Туко-виж след време и тя успее да оцени този вид хумор. "Дай ми десетина години и готово" - минава през ума й.
     После съпругът й добавя с характерния си "мърморя си на глас" тон, който тя познава толкова добре:
     - Защо не заредих проклетата джаджа вчера вечерта? Просто забравих, затова. Излетя ми от главата.
     - Джеймс... скъпи... самолетът се разби преди два дни.
     Пауза. Продължителна пауза, несмущавана от досадния сигнал на изтощената батерия. Каква проява на милосърдие от нейна страна, мисли си тя.
     - Наистина ли? Госпожа Кори каза, че тук времето тече различно. Някои от нас се съгласиха с нея, други - не. Аз бях от втората група, но както изглежда, май е била права.
     - Игра ли хартс? - пита Ани. Има чувството, че се рее извън и малко над пълното си, мокро тяло на средна възраст, ала това не означава, че е забравила старите навици на Джими. По време на дългите полети той винаги играеше на карти. На крибидж или канаста, но най-много обичаше хартс.
     - Играх - отговаря той и батерията отново напомня за себе си, сякаш в потвърждение на думите му.
     - Джими... - Тя дълго се колебае, преди да зададе въпроса, съмнявайки се дали наистина се нуждае от тази информация, но в крайна сметка смело го изстрелва" - Къде се намираш всъщност?
     - Приличана нюйоркската централна гара - гласи отговорът. - Само че е по-голямо. И няма толкова народ. Сякаш не е истинската гара, а само ... хъм-м-м... декор за някоя суперпродукция. Разбираш ли какво имам предвид?
     - Мисля, че... да.
     - Наблизо определено няма никакви влакове... не се чуват и в далечината... но буквално е фрашкано с врати. О, и ескалатор има, обаче е повреден. Целият е в прах и някои стъпала липсват. - Той прави кратка пауза, след което заговаря по-тихо, сякаш се притеснява да не го подслушват. - Хората си тръгват. Някои се качват по ескалатора - видях ги с очите си, - но повечето минават през вратите. Предполагам, че скоро и аз ще трябва да си тръгна оттук.Най-малкото защото тук няма нищо за ядене. Видях един автомат за сладкиши, обаче не работи.
     - Скъпи, ти... гладен ли си?
     - Малко. Най-вече съм жаден.Бих убил някого за бутилка студена минерална вода.
     Ани поглежда студено към стъпалата си, по които все още има капчици вода. Представя си както той облизва тези капчици и се стряска от неочакваната сексуална възбуда.
     - Иначе всичко с мен е наред - бърза да добави той, - Поне засега де. Но няма никакъв смисъл да оставам тук. Само дето...
     - Какво? Какво, Джими?
     - Не знам през коя врата да изляза.
     Поредният звуков сигнал.
     - Ще ми се да знам през коя мина госпожа Кори. Проклетите ми карти останаха у нея.
     - Чувстваш ли се... - Тя изтрива лицето си с хавлията, с която се загърна след банята; тогава се чувстваше освежена, а сега е цялата в сълзи и сополи. - Страхуваш ли се?
     - Дали ме е страх? - замисля се той. - Не. Просто съм леко разтревожен. И то най-вече заради вратата.
     "Намери пътя към къщи - за малко да се изтръгне от устата й.  - Избери правилната врата и намери пътя към къщи." Но дори и да успееше, дали наистина иска да го види? Ако се върне като призрак, добре, ала какво ще стане, ако отвори вратата на димящо овъглено същество с червени очи и остатъци от дънки (винаги пътуваше с дънки), разтопени на краката му? А до него стои госпожа Кори и държи препеченото му тесте карти в единствената си ръка?
     Батерията отново напомня за себе си.
     - Мисля, че вече няма нужда да ти казвам да внимаваш с младежа от "Федерал Експрес" - казва съпругът й. - Ако действително го искаш, сега е изцяло твой.
     Смехът й я изненадва.
     - Онова, което искам да ти кажа, е, че те обичам...
     - О, скъпи, и аз те обичам...
     - ... и не разрешавай на хлапето на Маккормакови да чисти олуците тази есен. Момчето е трудолюбиво, обаче не е особено предпазливо и миналата година за малко да си строши врата. И престани да ходиш всяка неделя в пекарната. Там ще стане нещо, не знам точно какво, но със сигурност ще бъде в неделя. Тук времето наистина е доста шантаво.
     Хлапето на Маккормакови, за което говореше, навярно беше синът на онзи човек, който се грижеше за къщата им във Върмонт... само че нали я продадоха преди десет години? Сега момчето сигурно беше на двайсет. А пекарната? Вероятно говореше за "Золтайс", но какво толкова можеше да се случи там...
     Бийп.
     - Предполагам, че много от хората тук са били на земята по време на сблъсъка. Това е много жестоко, понеже още не могат да проумеят как са попаднали на това място. И пилотът не спира да крещи... вторият пилот или какъвто е там... Мисля, че ще остане тук повечко време. В момента се мотае насам-натам и ми изглежда доста объркан.
     Сигналите зачестяват.
     - трябва да тръгвам, Ани. Не мога да остана повече, а и всеки момент батерията ще издъхне окончателно - казва той с онзи самообвиняващ тон и тя не може да повярва, че никога вече няма да го чуе отново (макар, че част от нея вече е приела жестоката истина). - Оказа се толкова лесно да се... е, както и да е. Обичам те, мила моя.
     - Чакай! Не затваряй!
     - Не мо...
     - И аз те обичам! Не затваряй!
     Ала него вече го няма и цари само черна тишина.



Тя остава да седи на леглото, притискайки занемелия телефон до ухото си още минута-две, преди да натисне бутона за прекъсване на връзката. На вече прекъснатата връзка. Когато най-накрая го прави, чува сигнала "свободно" и решава да набере "звездичка шейсет и девет". Автоматичният глас я уведомява, че последното входящо обаждане е постъпило в девет сутринта.Тя прекрасно си го спомня - сестра й Нел звънеше от Ню Мексико, за да й съобщи, че полетът й е отложен и ще пристигне най-рано вечерта. Каза й и още нещо - да бъде силна.
     Всичките им роднини, които живееха по-далеч, бяха пристигнали със самолети.Явно имаха чувството, че Джеймс е обрал лошия късмет на семейството  по отношение на въздушните инциденти, и не се бояха, че ще повторят съдбата му.
     Няма информация за други входящи обаждания в - тя поглежда часовника до леглото и вижда, че в момента е три и седемнайсет - три и десет същия следобед. Трятият следобед, откакто е вдовица.
     Някой похлопва на вратата и тя чува гласа на брат си:
     - Ани? Ани?
     - Обличам се! - извиква му. Гласът й звучи така, сякаш е плакала, но за съжаление никой в тази къща няма да го сметне за странно. - Оставете ме на мира, става ли?
     - Добре ли си? - пита той през вратата. - Стори ни се, че разговаряш с някого. Ели каза, че те е чула да се обаждаш по телефона...
     - Добре съм - отвръща тя и се избърсва отново с хавлията. - След малко ще сляза при вас.
     - Добре. Не бързай. - Пауза. - Дошли сме тук заради теб. - И тя го чува как слиза по стълбите.
     - Бийп - прошепва и закрива устата си с ръце, за да заглуши смеха си - емоция далеч по-сложна от мъката, която търси начин да се излее от нея. - Бийп, бийп. Бийп, бийп, бийп. - Тя се отпуска по гръб на леглото, като продължава да се смее и очите й се пълнят със сълзи. Сълзите скоро преливат и се търкулват по страните й в посока към ушите. - Бийп, мамка ти, бийп-бийп-бийп!
     Прекарва така няколко минути, след което се облича и слиза на долния етаж при роднините, пристигнали, за да споделят скръбта й. Онова, което изпитват те обаче, не може да се сравни с това, което чувства тя. Все пак тойсе обади на нея, а не на някого от тях. Обади се именно на нея. За добро или за зло, се обади точно на нея.

***

     През тази есен, докато черните останки на жилищната сграда, в което се бе врязъл самолетът, са изолирани от останалия свят с жълта полицейска лента (макар че някой явно бе успял да се промъкне, съдейки по надраскания със спрей надпис "ПРЕПЕЧЕНИ МРЪВКИ МОЛЯ ЗАПОВЯДАЙТЕ!"), Ани се пристрастява към виртуалното общуване и получава доста съобщения от кръга на познатите си. Едно от тях е изпратено от Гърт Фишър - библиотекарка в градската библиотека на Тилтън, Върмонт. Когато двамата с Джеймс прекарваха летните месеци там, Ани помагаше доброволно в библиотеката и въпреки че двете жени не бяха станали кой знае какви приятелки, Гърт я бе включила в седмичния си бюлетин в регионални известия. Обикновено в него нямаше нищо интересно, но този път Ани попадаше на нещо сред сватбарите, погребенията и благотворителните мероприятия, от което й спира дъхът. Джейсън Маккормак, синът на стария Хюи Маккормак, е починал при нещастен случай в Деня на труда. Младежът паднал от покрива на една лятна вила, докато почиства олуците й, и си счупил врата.
     "Момчето просто искаше да зарадва баща си, който, както навярно си спомняш, получи удар миналата година" - й бе написала Гърт, преди да се впусне в подробности около проливния дъжд, който се излял точно в деня на библиотечната разпродажба на открито и развалил настроението на всички присъстващи.
     И въпреки че в трите страници с горещи новини не се споменава нищо по въпроса, Ани е почти сигурна, че младежът е паднал от покрива на някогашната им къща. Почти? Абсолютно е убедена в това.

***

Пет години след смъртта на мъжа си (и смъртта на Джейсън Маккормак) Ани се омъжва повторно. Установяват се в Бока Ратон, ала това не й пречи да се връща често при старите си съседи. Крейг, новият й съпруг, пътува до  Ню Йорк на всеки три-четири месеца по работа и тя почти винаги го придружава, понеже все още има роднини в Бруклин и на Лонг Айлънд. Има чувството, че е длъжна да ги навестява. В същото време си ги обича с онази привързаност, характерна (както самата тя смята) само за хората на петдесет-шейсетгодишна възраст. Никога няма да забрави как се стекоха у тях след самолетната катастрофа и направиха всичко възможно, за да я утешат. Без тях едва ли щеше да се справи.
     Всеки път, когато двамата с Крейг ходят до Ню Йорк, пътуват със самолет.Тя няма страх от полети, ала вече не стъпва в семейната пекарна на Золтанови в неделите, когато си е вкъщи. Дори невероятните им кифлички със стафиди, за които е сигурна, че се поднасят в преддверието на Рая, не са в състояние да я примамят там. Вместо това ходи във "Фрогърс". Дори в момента е там и тъкмо си купува понички (само те стават за ядене), когато чува експлозията. Чува я с ужасяващата яснота, въпреки че "Золтанс" се намира на единайсет преки оттук. Изтичане на газ. Четири жертви, сред които и жената, която винаги опакова кифличките на Ани с думите: "Не ги отваряйте, докато не се приберете, за да се запазят пресни и мекички."
     Хората стоят на тротоарите, обърнати на изток към мястото на взрива, откъдето вече се издига дим, и засланят очите си с ръце заради яркото слънце. Ани тръгва бързо между тях, устремена в противоположната посока. Няма никакво желание да види димния стълб над любимата си пекарна; и без друго нощем си мисли твърде много за Джеймс, особено когато не може да заспи. Прибира се и чува, че телефонът звъни. Или всички са отишли на уличната разпродажба на картини, нарисувани от децата от близкото училище, или никой не чува упоритото звънене. Освен нея, естествено. В момента, в който ключът й се превърта в ключалката, телефонът престава да звъни.
     Оказва се, че Сара, единствената й неомъжена сестра, си е вкъщи, но няма смисъл да я пита защо не е вдигнала слушалката; Сара Берник, някогашната кралица на дискотеките, е надула в кухнята "Вилидж Пийпъл" и танцува с почистващ препарат в ръка, досущ като мацка от телевизионна реклама. Не е чула и взрива в пекарната, макар че сградата се намира по-близо до "Золтанс", отколкото до "Фрогърс".
     Ани проверява телефонния секретар, но в прозорчето "Получени съобщения" мига голяма червена нула. Само по себе си това не означава нищо, много хора не обичат да оставят съобщение, но...
     "Звездичка шейсет и девет" я уведомява, че последното входящо обаждане е било в осем и четирийсет предната вечер. Тя го набира, надявайки се напук на всякаква логика, че някъде извън огромната зала, наподобяваща чакалнята на нюйоркската централна гара, той е намерил място, където да зареди телефона си. Нищо чудно да си мисли, че е разговарял с нея едва вчера. Или преди десетина минути. "В нашия свят времето тече различно" - беше й казал Джеймс. Толкова често си е мечтала за това обаждане, че сякаш е заживяла с мечтата си, ала все още не е споделила с никого истината, Нито с Крейг, нито с майка си, която вече е на деветдесет и твърдо вярва в задгробния живот.
     В кухнята "Вилидж Пийпъл" пеят, че няма смисъл да се тъгува. Така си е, а и тя изобщо не тъгува. Ани притиска слушалката до ухото си и чува как набраният от нея номер дава сигнал "свободно" веднъж, после втори път. Стои в дневната и пръстите на свободната й ръка докосват брошката над лявата й гръд, сякаш по този начин може да успокои учестеното биене на сърцето й.После сигналите сепват и нечий записан глас й предлага да си купи вестник "Ню Йорк Таймс" със специално намаление - уникален шанс, който нямало да се повтори.


Край